Вчера преживях поредния български абсурд - висене на 4 часова опашка за подаване на документи за нова лична карта. Нищо ново, нали? Би трябвало вече да сме свикнали... Е да, но аз не искам да свиквам с това. 
Четири часа висене в 30 градусова жега на място където няма тоалетна, място, където да се седне, вода, климатик...  Имаше майки с малки дечица, възрастни хора, инвалиди, бременни жени. И никой, който да даде информация за каквото и да било. Включително защо при такъв наплив от хора работи по едно гише и жената зад него става и се премества на съседното, за да обслужи две километрични опашки.  Докато си чаках реда попълних поне 4-5 заявления на пенсионери, които си бяха забравили очилата и на две много млади неграмотни циганки...
Всички около мен недоволстваха и роптаеха помежду си. Съвсем основателно, разбира се. Но когато- в тяхно присъствие - попитах един млад полицай защо не се създаде по-добра организация, за да не се налага децата да колабират на слънцето - всички млъкнаха.  Никой не каза и дума в моя подкрепа.
Не очаквах да се случи, разбира се. Всеки ден се сблъсквам с отчайващият ни манталитет - да сме силни на приказки и съвсем да ни няма в действието.
За пореден път си дадох сметка, че определено заслужаваме съдбата си. Най-малкото, защото ни е страх да сме съпричастни един към друг. И да сме единни. 

...