Всяка есен те пиша

по небето със клони -

оголели от минало

и очакващи – пролет.

Все без име оставаш -

от страха – да се случиш.

Ако само прошепна

тези няколко букви

ще се спъна в дъха ти,

ще изпусна бакъра,

в който нощем събирам

на очите -  солта си.

Но понякога – странно –

като Днес те живея,

сякаш Утре го няма...  

Зашлевих го със Време.

И дано да се сбъдне

и да бъде дъждовно,

за да имам причина

да целувам отново,

да се крия в дланта ти

още миг да те гледам...

И от тук все нататък

те дописвам със трепет.

И не искам да помня

и коя съм – да зная...

Тази нежност ми стига.

Днес прощавам на Рая.