Вързана е. Пред стената .

И готова за разстрел.

Не пожела черна качулка.

Остави я. Нека гледа  ...

Сега сме нейни екзекутори.

Погледни я . Колко е отслабнала.

А онази нежна вена на слепоочието,

която пърхаше – синя пеперуда.

Сега тупти – опънато до скъсване – въже.

Остави  я . Нека гледа.

Страхът целува очите й.

Дори не плаче, толкова е уморена.

От очакването на края.

Да свършва вече ...

Прицели се .

Нали ти нарисувах мишените.

Първо дланите.

Да ги разкъсаме.

И глезените.

И фините колене.

Белият корем.

Изящната брадичка.

Да оставим челото за последно.

Искаш ли ...

Преди това гърдите.

Красива е.

Дори простреляна

Все още неубита

Не чувства болката от толкова раняване.

Трябваше по рано да я убием -

преди да свикне да боли.

Исках да видя агонията й.

Да я запомня.

Да я разкажа на сина си.

Нали и тя е част от живота ни ?

Преди да е поискал и той да убива.

Да знае ...

Почакай !

Преди да се прицелиш в челото.

Искам да я целуна.

Готова е.

Стреляй !

Стреляй!

Стреляй!

С последната дума,

която убива онази отдавна мъртва...

Любов.